Бумеранг (разказ)

Миа се събуди от лек удар по главата. Шок! Сън?! Беше сънувала черна мечка, зловеща, огромна. Ама толкова голяма, че краката й се препарираха от ужас и гласът й беше отишъл по дяволите. "Така става в кошмарите. Добре, че се събудих, ама нещо ме удари и защо съм на пода?" 

Скочи и се огледа. Краката й се подкосиха. "Сънувам още, мамка му! Къде съм? Трябваше да чета повече Ошо и онази техника за сънуването и реалността... Какъв Ошо!? Къде съм???" 

Винаги се чудеше как в най-тежките моменти може да мисли за глупости, несвързани с настоящето. Някаква извратена мозъчна функция, която те праща извън болката. Може би не беше всеобща функция, а само нейна си. На нейния  луд мозък. А че е луд, в това вече изобщо не се съмняваше. Знаеше само, че се казва Миа и че в момента не се намира в спалнята на някой, с когото е преспала. 

Държеше в ръката си бумеранг - причината за събуждането й. Висял е на шкафа, под който се беше свила. 

- Ехоо, има ли някой? - не позна гласа си... Дрезгав, грозен, пресипнал, като на мутиращ пубер. Втресе я. Яко беше  загазила. Бесните й мисли се лутаха и блъскаха в безизходица. Знаеше, че трябва да успокои дишането си и да действа така, както беше инструктирала клиентите си преди експедиция. Самата тя беше попадала два пъти в зимна хватка и само железните й логика и дух я бяха спасявали. Нямаше логика сега. Все още мислеше за Ошо и за вероятността да сънува. 

Първо й се стори, че е в апартамент, а не беше. Когато отвори вратата на стаята, се оказа, че е в средата на нещо като склад. Навън беше полумрак. Виждаха се само сенчести предмети, върху които луната хвърляше светлина. А небесното светило се процеждаше в малки прозорчета близо до покрива.

Миа дишаше тежко, забързано, в ужас. Върна се в светлата стая, затвори вратата, стисна здраво бумеранга и за пореден път помисли нещо абсурдно. Сети се за баба си, която била крадена от някакъв изрод, както го наричаше старицата. Той я отмъкнал на смрачаване, пред очите на приятелките й. Отнесъл я в планината, в изоставена хижа и й казал, че ще се ожени за нея и нищо няма да го спре. Но баба Мария не се дала. Твърдяла, че го халосала с остен, а след тримесечен плен се отвързала по чудо и изпосталяла се върнала при родителите си. 

Така разправяха роднините за баба Мария, а дядо Григор винаги излизаше от стаята, когато чуеше за изрода от планината. Това беше любимата приказка на всички братовчеди, когато бяха деца. Украсяваха си я както си искат. А баба Мария си намираше бързо домакинска работа, когато я молеха „Бабо, разкажи ни за изрода”.

Миа не си  беше припомняла историята от 10-ина години.  Знаеше, че сега ще изплуват най-скритите спомени, защото беше в животозастрашаваща ситуация. Така пишеше в учебниците. Но тази история... Сякаш беше съшита с бели конци... 

-          Ти си ни лъгала, бабо!? Той не те е отвлякъл... О! Той... Боже.. баба Мария!!! - извика Миа - Концентрирай се! - заповяда си категорично. 

Внимателно отвори шкафа, от който беше паднал бумеранга и вътре видя няколко книги и два тефтера. Екпериментална психология,  Детска психология, Когнитивна и Социална психология, Маркетинг... Избута ги навън и грабна тефтерите. Това бяха нейните учебници, нейните мисли  и записки от лекции. 

 Ужасът изпълни стаята до пръсване. Всичко там беше нейно - освен учебниците и тефтерите, на масата имаше торба с бельо, блузка, чифт дънки. Огледа се добре. Беше облечена така, както беше ходила с Лили, съквартирантката й,  на срещата с Марин. Започна да й изплува..  

На най-тъмния ъгъл на трафопоста към 9 вечерта смрадливкото Марин подаде  на Лили торбичка със забранената страст, а тя му връчи няколко десетолевки. После се прибраха двете и заедно запалиха приличащата на папие-маше цигара. 

"Марин се е объркал, дал ни е нещо, окъпано в тежък наркотик. Вероятно съм изпаднала в  безсъзнание. А Лили? Тя къде беше? Какво се беше случило с нея?" 

 Миа нямаше спомени. "Колко време съм спала?" ... След преспите в Пирин за първи път се чувстваше безпомощна. Нямаше я чантата й, нямаше го телефонът, документите.

 Продължи трескаво да рови из двата шкафа в малката стая. Намери плик, в който имаше лист с изрязани от вестник букви. Ръцете й се разтрепериха. Пишеше "Само мъртвите не ги е страх от нищо." Бележката я изпрати в ново състояние: тотална паника, увисване на тяло, душа, съзнание. Знаеше достатъчно за психопатите и малкото останал трезвен от ужас мозък започна да изгражда профила на лудия, довлякъл я тук. 

„Сигурно е онзи мухъл, който беше в експедицията до Олимп миналия октомври”. Парвенюто я разпитваше за живота и за интересите й, а в най-студените часове се опитваше да стопи дистанцията с тъпи вицове. Опита се да й се пробута като пациент, нуждаещ се от психотерапия. Уж на шега. Уж... Искаше да я впечатли, но нямаше шанс... Никой не можеше да измести титуляра... 

"Валери! Сега  дали ще се сети за мен? Дали ще го заболи? Ще ме потърси ли? Ще му липсвам ли?!” Мисълта, че изчезването й (и евентуално смъртта й) ще създаде болка на възлюбения й, за първи път стопли сърцето й и щрихира усмивка на лицето й. 

„Лили ще му разкаже ли колко съм го обичала? Как съм й надувала главата по цяла нощ и съм й разказвала за очите, усмивката му, хумора му, редките срещи, още по-редките жестове и сладки приказки, за които говорех после с дни? А той дали ще й признае през сълзи, че е бил влюбен в мен, но все е отлагал да ми каже. От принципи, от страх да не нарани жена си ... Защо ли аз не му признах първа? Какво можех да изгубя? Ако изляза от тук, първо това ще направя. Обичам те, Валери!”. 

-          Обичам те... – гърлото я болеше – Не съм мъртва, страх ме е, мамка му, умирам от ужас! 

Изскърца врата,  Миа изтръпна. Отстъпи назад, а пръстите й се впиваха в бумеранга, готови да убиват. 

Дръжката на вратата се размърда и Миа се сви в най-далечния ъгъл с широко отворени очи. Баба Мария, Валери, Марин, мухльото от Олимп, мама, татко, Лили... всички се изнизаха пред очите й... Кинолентата! Това ли било???

В стаята влязоха четирима с маски на главите. Като терористи. Миа започна да стене и да хлипа. Не можеше да се контролира вече. Точно в този миг похитителите свалиха ужасните черни чували и Миа разпозна асистента си по Обща психология Валери, както и трима колеги от Университета Лили, Вени и Стоилов.

Миа изпадна в истерия. Плачеше и крещеше „Луди ли стеее? Луди стееее! Изродиии мръсни! Полудяхте лиииии? Боже, боже... Изродиииииии! Боже! Изпитът! Боже.. Това беше моя идея... Ще полудея! Ще умраааа! Ще умра!”

Тази година Миа се дипломираше, а още в първи курс в името на науката беше умолявала най-близките й колеги да направят нещо лудо, което да ги вкара в реална ситуация. Не искаше да знае кога и как ще стане. Всичко беше в името на професията. За да могат да помагат по-ефективно. 

Със седмици се забавляваха около евентуални ситуации: симулация на падащ самолет, терористичен акт в метрото, свирепа катастрофа, банков обир и какво ли не. Всичко това изискваше сериозна постановка и понеже беше трудоемко и скъпо, идеята остана нереализирана. До днес.

-          Честита ти тема за дипломната работа, Миа – изкара я от ступора Валери. - Знам, че ще имаш нужда от малко време, но със сигурност ще споделиш безценен опит после. Ти настояваше да изживееш реална ситуация, а на мен ми се стори удачно да я симулираме точно на човек с твоята психика. Прощавай за стреса, но знам, че ти можеш да го понесеш.

Истерията на Миа премина в бурен смях!

-          Мразя те, Валери!  Мразя те!